Русана Бърдарска не е позната добре на българската публика. Първата среща на читателите с нейна книга датира от 2002 г. Тя е със заглавието „6 тъжни разказа, 1 весел + 1 интерактивен“. Издадена е от същото издателство, както и „Опитът“ – „Жанет 45“. По-късно Бърдарска напуска България.  Биографичната ѝ бележка в https://liternet.bg/ след 2004 г. не съдържа нова информация. Така че „Опитът“ е обновена среща с авторката. Читателската публика от времето на първата ѝ  книга също се е променила и обновила.

Относно жанра на книгата, не може да има никакво съмнение, пред читателя е постмодерен роман със всички игрови конструкции на постмодерното писане, което е дефинирано от времето на „смъртта на автора“. Разработването на темата за „смъртта на автора“ може да се приеме като авторово намигване към постмодерните теоретици от 60-те години, като Ролан Барт и  La mort del`auteur (1968), доколкото в романа присъства глава-мистификация, която обявява смъртта на писателката на книгата. Този жест напомня за  друг сходен от 90-те на XX в. – на Йордан Ефтимов – който публикувал в „Литературен вестник“ стихотворение, в което става въпрос за смъртта на Йордан Ефтимов. Много хора тогава се били „вързали“. Вероятно някои читатели на „Опитът“ също са изпитали (или им предстои да изпитат) озадачението дали авторката е мъртва, ще се запитат какво става, защо нейното име е на корицата, кой е сглобил книгата, наистина ли нейната дъщеря, кой е истинският автор?

Главата мистификация на романа, освен че влиза в игра с читателя, има функцията на предговор, независимо че не е композиционно в началото на книгата.  Именно чрез играта романът може да получи и своя най-релевантен прочит – взет извън нея, като манифест, би могъл да пробуди несъгласия. Но може би и това е част и от стратегията на „Опитът“?

Тази глава-предговор-мистификация е озаглавена „Мъжете на мама“ и е една от частите, които обсъждат писането, мястото на автора, на авторката, и не на последно място какво е да бъдеш български автор. Именно тук е възможно да си зададем въпроса, дали бихме могли да разглеждаме „Опитът“ като част от емигрантската ни литература? Битийната поставеност на авторката дава утвърдителен отговор. От друга страна, тя самата обсъжда този въпрос в книгата си. Бърдарска подхожда към това деление с известно несъгласие предвид глобализацията, но и с анализ на това как пишат част от авторите с български произход извън страната – тоест с желание да се харесат, на първо място, на чуждата публика и да говорят за България по начин, който тази публика желае да чете за българите, България и социализма.

Темата за социализма е разгледана през личното участие, през аз-говорещ разказвач, по-точно разказвачка, героиня, съвпадаща или не с авторовия глас. Времевата конструкция на разказването е разместена, някои събития са разказани с повторителност, с връщане към тях от няколко ретроспективни ъгъла. Но така или иначе изключително силно е женското присъствие в тези лично-разказни глави. Тук се среща темата за изнасилването, за унижената в семейството жена, за жертваната за и от брака жена. За тези теми, а и за другите, се говори без стремеж към хедонизъм, не се търси наслада от писането, а по-скоро оголване до кокал на бита и поглед към справянето на човека, но и на жената – със смъртта, не толкова своята, колкото с тази на най-близките хора. По този начин пред читателя е поставен опитът на три поколения българки – разказан (само)иронично (особено в главите за детството, младостта и срещите през 90-те със Западния свят), но и драматично, дори драматургично – в книгата присъства и „пиеса“, която се сговоря и в голяма степен повтаря феминистичната глава на романа. 

Струва ми се, че „Опитът“ не държи непременно да се хареса, не иска да се подмазва на читателя. Романът изобилства от бележки под линия, които, ако книгата би била издадена в чужбина на който и да е език, би следвало да се увеличат още, защото част от темите, които авторката поставя в обсега на размишленията си, не биха били познати на чуждите читателите. Например не биха били познати на чуждестранния читател много цитати от българската класическа литература, също имената на много писатели – Гео Милев, Асен Разцветников, дори, струва ми се, Иван Вазов с „Под игото“ би бил неизвестен за чуждестранния читател, независимо че Вазовият роман е най-превежданата творба от българската литература. С най-голямо споменаване е името на Георги Господинов, директно то е назовано 9 пъти, а индиректно – около 3.  Мисля, че чуждият читател би имал проблем да разбере играта с обсъждането на известната мисъл на Васил Левски „Времето е в нас и ние сме във времето“. А темата за времето е изключително важна за композиционното сцепление на „Опитът“. Говоря за възможната преводимост на романа, не толкова от неотложността дадена книга да бъде преведена, а заради темата за възможния превод, която също намира важно място в текста.

Размишлявам също пак във връзка с темите на книгата, че романът може да бъде приет трудно и от широката публика у нас, макар че е написан на достъпен език. Една от причина за това е, че не всеки читател се интересува от темата за пишещата жена и изобщо за пишещия човек и неговите екзистенциални избори. Но пък частите, които напомнят семеен епос ще предизвикат немалко вълнение, а у по-чувствителните натури и сълзи. Бихме могли да кажем, че началото на романа „Анна Каренина“ може да бъде осмислено с оглед „Опитът“ в посока на нещастието. Нещастието винаги боли еднакво, макар на пръв поглед да изглежда различно. За много от читателите днес обаче все по-често е важно да се забавляват с книгата или да плачат с книгата, но не и да анализират с нея.

Романът е и многоцитатен. Тази цитатност е характерна за есеистите му части. В тях се дочуват гласовете на Милена Кирова, Никола Георгиев, Атанас Далчев, Добромир Тонев, Кристин Димитрова, Ани Илков, както и на Ролан Барт, и разбира се, не бива да забравяме и специфичното и важно участие на Карл Маркс.

Проблемът за това как се чете днес и как четат младите хора и как ще четат, също не е оставен без внимание от Бърдарска. Констатацията ѝ е, че съвременните деца ще четат все по-малко и все по-рядко детските книги ще им казват нещо важно за самите тях. Поне опитът, който текстът предлага, е такъв.

И няколко думи за корицата. Те също са свързани с погледа към женския опит. За нея е използвана картината на художничката поетеса Доротея Танинг „Автопортрет“ от 1944 г. За Танинг изобразеното е: „гледка, в която следите от планетарните сътресения са отстъпили място на вече уталожен, монотонен релеф, и този изглед, доколкото изобщо съществува някой там да го гледа, е бил там… винаги.“  За Бърдарска гледката е в небитието, в нищото, в без-времието, в опозицията на нещата, за Танинг – в устойчивото, в пейзажа, който съществува сам за себе си. Чрез „Автопортрет“ Бърдарска се заема да сложи „обложка“ на своя словесен автопортрет. В романа си тя обяснява какво лично за нея е тази картина, как чете погледа на жената, застанала гърбом на зрителя и какво тя вижда. За Бърдарска това е светът без обновлението, космос, изпразнен от време, а може би дори смъртта, осмисляща всички нишки на живота и в нейната втора книга. Стивън Хокинг и Алберт Айнщайн, Хайдергер и Рембо, и още много творци влизат със своите роли в романа, и заедно с читателя, са поканени за съ-участие в търсенето на смисъла на човешкия живот. Така най-кратко мога да резюмирам множеството теми, които са обект на „Опитът“.  

Русана Бърдарска. Опитът. Пловдив, изд. „Жанет 45“, 720 с., цена 25.00 лв.