Красимир Лозанов*

––––––––

Ако някой се вълнува от темата за Велимир Хлебников и неговите „Творения“ (изд. Факел Експрес, в превод на звезден отбор от петима преводачи), може да погледне тези бележки по-долу. Това са преведени от мен по-интересни места от различни рускоезични изследвания, които изчетох или препрочетох за  живота и творчеството на великия руски поет и мечтател. Сред тях няма мои мисли, така че спокойно можете да им се доверите. Понеже са обемни, ще ги разделя на три части, като сега качвам само първата част.

Хлебников е гениален поет, но той едва ли може да бъде четен директно, без предварителна подготовка. Смятах част от тези бележки да използвам за целите на видеото, което с Манол Пейков наскоро записахме, но от тези конспекти влязоха в употреба не повече от 5%. И реших да ги споделя, за да не ги обричам на пълна забрава в компютъра си.

За живота му

Виктор Хлебников израства в калмицката степ. Тясно свързан с будисткия свят чрез калмицките митове и предания. Смята в равна степен като своя родина Петербург (където живеят роднините на майка му) и Астрахан (където е родът на баща му).

Баща му е орнитолог, основател и директор на първия в Русия природен резерват – Астраханския, човек изключително честен и принципен. Майка му (8 години по-възрастна от бащата) учи в известния Смолни институт (не го завършва), взема участие като санитарка в Руско-турската война (1877 – 1878). Щастлив брак. Културна среда, доминирана от позитивизъм, религиозно волнодумство, либерализъм и народничество.

Виктор Хлебников се ражда на 9 ноември 1885 г. Красиво, кротко, разсъдително, но много упорито дете. Учителят му по словесност дава следната оценка: има способности, но ги губи поради стремеж към необичайно изразяване. Завършва гимназия, крайните му оценки: по руски език – среден, по руска словестност – добър, по геометрия – отличен.

Записва математика в Казанския университет. Отличава се сред студентите. Негов преподавател (Василев, професор по математика) в разговор със Самуил Маршак си спомня: „На частните срещи, на които присъстваха преподаватели и студенти, идваше и той. И когато се появяваше, много странно, но всички ставаха. И съвсем непостижимо за ума ми, но и аз ставах заедно с тях. А по това време вече бях професор с дългогодишен стаж. А той – някакъв си студент втори курс. Не мога да разбера, защо ставах заедно с другите студенти. Нещо, за което още нямам обяснение.“

Студентски бунтове в Казан. Арестуван е и за месец е в затвора. Напуска Казанския университет. По-късно отново го записва, но по друга специалност (естествени науки – зоология). Учи японски, увлича се по Сологуб.

Като студент пет месеца, заедно с брат си Александър, изучава живота на птиците в Урал. Брат му разказва: „Опитваше се да ме отучи да ям ежедневно. Веднъж изяде пред очите ми парче сурово месо от гърдите на един дрозд. Друг път свари една овесарка, без да я чисти, с перата.“

Пълно отсъствие на интерес към материални блага и битов комфорт.

През 1908 г. изпраща свои стихове на Вячеслав Иванов и известно време е под негово влияние. Същата година (септ. 1908) напуска Казан и заминава в столицата, за да се занимава с литература. Сближава се с Алексей Ремизов, типичен представител на петербургската бохема. Ремизов го свързва с художника Константин Сомов, с поета Блок, с философа Василий Розанов. А Василий Каменски (също експериментира със словото, но не толкова радикално) е този, който го свързва с бъдещите футуристи. Сред тях е и поетът Михаил Кузмин, смятания за „демоничен“, маниерен, но изящен стилизатор, когото по-късно Хлебников ще припознае за свой учител. В дневника си Кузмин има доста записки, посветени на Хлебников. Като например тази: „Хлебников чете свои неща, гениално-шантави“.

(Василий Розанов за Вячеслав Иванов: „Той беше най-забележителният, най-артистичният позьор, който съм срещал в живота си. Беше необикновено внимателен към начинаещите поети. Неговият пронизващ змийски поглед действаше неотразимо, особено на жените. Неговото внимание към хората беше деспотично, направо вампирско, но внимателно и широкоблагожелателно.“)

В „Кулата на Иванов“ („Башня“ Иванова, ул. „Таврическа“ № 25, кв. 35) всички се увличат по окултизъм и мистика, по антропософията на Рудолф Щайнер. Май само Хлебников прави изключение и остава хладен към тези увлечения. В Кулата става и неговото същинско посвещение за поет. Тук той избира за свой псевдоним южнославянското име Velimir, като много често го изписва на латински. За първи път се подписва с него в едно писмо до Вячеслав Иванов, през май 1909 г. Става член на току-що основаната „Академия на стиха“ (или „Дружеството на раделите на художественото слово“, както е пълното й название).

По това време в Санкт Петербург живее на Василевски остров, не в стая, а в дъното на един коридор, зад завеска. Ходи редовно в „Кулата“, събиранията там са всяка сряда. „Странно! Говорят уж на руски, а нищо не им се разбира“ – думи на Матрьоша, кухненската  работничка, за събиранията у домакина Вячеслав Иванов (из спомените на Лидия Иванова, дъщеря му).

През октомври 1909 г. излиза журнал „Аполон“ на Сергей Маковски и Инокентий Аненски (в него се печатат Гумильов, Манделщам, Ахматова, Максимилиян Волошин, Михаил Кузмин). В първия му брой трябва да излезе и стихотворение на Хлебников в проза. Виктор споделя на брат си: „Давам вид, че съм много радостен, макар да съм равнодушен.“ Стихотворението така и не излиза. Аполоновци са дендита (особено Маковски и Волошин), обстановката в редакцията е маниерна, снобска, натруфено изискана. (Намирала се е на „Мойка“ № 24).

По-късно (април 1910 г.) излиза и първият футуристически алманах „Садок судей“ („Живарник за съдници“) – според „аполоновци“ е „безогледен“, пълен с „литературно фокусничество, с наивно или разчетливо измислени нови усещания, шутовски ефекти, претенциозни пози.“ В основата на алманаха са Василий Каменски (който е сред първите авиатори в Русия, оцелява в авиокатастрофа; същият, който първи измисля думата „самолет“, преди това са аероплани), Давид (Дейвид) Бурлюк и Хлебников (групата „будетляни“). Форматът е джобен, тиражът – 300 копия. Текстът бил напечатан на гърба на едни употребявани тапети, с един рисунък, но с два различни оттенъка, зеленовато-розов и синьо-жълт. Третият вариант на тапетите бил използван за корица. Заглавието, набрано на лента хартия, било залепено върху корицата. Десенът на тапетите (съдрани от някаква бедна квартира) бил оставен чист, за да украсявал левите страници. Книгата била набрана без твърди знаци в края на думите и без препинателни знаци. Отсъствали и титули, вътрешни заглавия, поетическите и прозаическите текстове вървели заедно, заглавията и фамилиите на авторите били дадени като бележки в полетата, а заглавията били заменени от поредни номера. Понеже тиражът не бил заплатен, Каменски получил само 20 копия, а останалият тираж така и не напуснал склада и в крайна сметка бил загубен.

Давид Бурлюк става нещо като своеобразен импресарио на Хлебников, развива подчертана грижа към текстовете му и издаването им, прибира го да живее у тях, започва прижизнено да го канонизира. Същият този Бурлюк, който става после американски поет, след като емигрира (през Япония) в Щатите. И същият този, който докато помага на Хлебников да си събере и без това оскъдните вещи (раница, калъфка за възглавници, напълнена с „хартийки“), случайно вдига от пода до вратата някаква хартийката (всичко в стаята било в пълен хаос), на която се оказало стихотворението „Заклятие смехом“, признато по-късно за най-знаменитото хлебниковско произведение и за най-значимото произведение на целия руски футуризъм. Маяковски твърди, че истинската поезия въобще започва през 1909 от това стихотворение.

Лятото на 1910 г. заминават в Черняка (Украйна), която се превръща в щабквартирата на руския кубофутуризъм. Древното име на тази територия, намираща се в Таврическата губерния е Гилея, което става другото име на групата. Там, в имението, имало голяма семейна библиотека. Докато братя Бурлюки се пробвали в кубистичната живопис, икономката често срещала Хлебников да броди вечер късно по алеите на парка със свещ в ръката и книга. След като изчитал страницата, той я откъсвал и хвърлял на земята. „Щом е прочетена, повече не ми е нужна.“ Тя му прави строга забележка, той обещава повече да не прави така.

Получава от братовчед си златния часовник на дядо си със заръката да го пази. Веднага го залага срещу 20 рубли (на Бурлюк), като с парите издава в Херсон първата си книга „Учител и ученик“. Размишлява върху екзистенциални въпроси, например как да измери труда на мислителя, на поета – труда трябва да бъде измерван с ударите на сърцето, като парична единица на бъдещето, с което всеки е равно богат. Тогава ленивостта ще се окаже съвсем не мързел, а тежък труд, в който човек харчи себе си и често заплаща това с живота си.

И този тих и скромен Хлебников, който така се притеснява от каквато и да е публичност, изведнъж става главно действащо лице в литературните скандали на неговите приятели. Каменски привлича още двама нови „бойци“: Алексей Кручоних и 19-годишния, изключен заедно с Бурлюк от Московското училище за живопис, Владимир Маяковски. Духовен вожд на групата „будетляни“ безспорно е Хлебников. („Будетляни“ – от „будет“, вместо футуристи, от Future, така те започват да се наричат едва в 1913 г, с излизането на сборника „Умрялата луна“).

По това време (1912) Хлебников е на 27. Много от неговите приятели отбелязват в дневници или в спомените си, публикувани по-късно, неговата натрапваща се прилика с птица. С голяма тъжна птица – щъркел или чапла. (Лившиц: „Хлебников приличаше на замислен щъркел.“) Всички отбелязвали удивителните му сини очи. „Очите му са като търнъровски пейзаж“, казва Бурлюк на Лившиц. Има някаква безперспективна дълбочина в тях.“ „И тази глава, постоянно навряна в раменете му. Всичко това му създава крайно разсеян вид и ти отваря хлапашкото желание да го боцнеш с пръст, да го ощипеш, само за да видиш какво ще стане.“ Но повечето от тях не разбират, че причина за това отсъствие е непрекъснатата творческа работа, която кипяла в главата му. Той можел да седне и веднага, от раз, да напише стихотворение. Пушел, пиел силен чай. (Няма запазени сведения да е пиянствал.) Трескаво пишел. Имал способността да запомня огромно количество дати и събития. Мълчаливостта и затвореността му били невероятни. Сядал в компания, до едва познати хора, мълчал с часове и след това също така мълчаливо си тръгвал. Забравяли го. Веднъж в една компания даже го заключили, защото не го забелязали, че седи в ъгъла. Върнали се след полунощ и с удивление го намерили да седи на същото място, в същия този ъгъл, гладен, измръзнал, мълчалив. Постоянно си губел вещите. Поразява със своята спокойна незаинтересованост и пълна апатия към хорската суета. Всички се отнасяли към него с нежност, с някакво недоумение. „С навика си да стои на един крак, с внимателното си око, с внезапните отлитания от мястото приличал на дългокрака замислена птица.“ – Николай Асеев. Не мислел за себе си, забравял да се храни, забравял студа , постоянно си губел ръкавиците, галошите. Цялото си време и енергия насочвал към обмисляне на нови проекти, планове, изобретения. Постоянно бил съсредоточен върху решаването на някакъв важен и непонятен за околните проблем. Можел тънко и отровно да осмее глупостта, можел да даде практически и разумен съвет, но никога не на себе си. Пише веднъж на Михаил Матюшин (художника): „За мен съществуват три неща: 1. аз; 2. войната; 3. Игор Северянин.“ Спял до много късно, събуждал се едва към един следобед.

Юрий Аненков: „Набиваше се в креслото, приличаше на чапла, не откъсваше око от мен.“ Веднъж Аненков забелязва, че от доста време седял със затворени очи, в пълно мълчание. Аненков решава, че спи. И тихичко тръгва да напуска стаята. „Не ме прекъсвайте, – казва му Хлебников. Нека още малко да си поговорим.“ Аненков се отнасял към чудачеството на Хлебников спокойно и никога не го вземал на подбив. Друг път, у Аненков на вечеря: В средата на масата имало чиния със селда. Хлебников хваща една рибка с два пръста и започва да я издърпва към себе си, през покривката, оставяйки след нея мокра следа. Настъпва общо мълчание.

„– Защо не помолихте някой да ви подаде чинията? – Не исках да ви тревожа.“ Всички бурно се разсмиват. Хлебников ги гледа мълчаливо, с „безнадеждно тъжно лице“.

От новите приятели кубофутуристи най-тясно се сближава с Кручоних, също страшно шантав. Правят обща книга „Игра в ада“, илюстрирана безплатно от авангардната Наталия Гончарова. (Тираж: 300)

Чудесни отношение със семейството си. Винаги бил с тях искрен, нежен и сериозен. Отношенията му с родителите се счупват когато Хлебников им казва, че пиесата „Живият труп“ е отвратителна и че той пишел по-добре от Толстой.

Няма постоянно жилище, живее при приятели и случайни познати, от квартира на квартира, от град на град.

Когато Маринети пристига в Русия (януари 1914 г.), единствените недоволни са Хлебников и Лившиц, другите го посрещат като вожд. Маринети чете няколко лекции в Москва, на които футуристите демонстративно отсъстват. Публиката в Санкт Петербург го приветства шумно, Маринети е очарован от Русия. Хлебников бойкотира, скарва се сериозно с всички свои приятели и заявява, че повече към т.нар. футуристи не принадлежи. Заминава на гости при Корней Чуковски на дачата му в Куоккала (Репино, до Санкт Петербург). Чуковски е един от първите литературни критици, заговорили сериозно за футуристите. Към Хлебников се отнасял с голямо почитание.

Връзки с „акмеистите“ (въз основа на „Цеха на поетите“, от „акмэ“ (гр.) – острие, връх). „Винаги да помним за непознаваемото, но да не оскърбяваме мисълта си за него с повече или по-малко вероятни догадки.“ – Гумильов извежда тази мисъл като принцип на акмеизма (сп. „Хиперборей“ – печатен орган). Провъзгласяват курс към тотално обновление на целия арсенал от поетически средства. През януари 1914 г. на заседание на Цеха на поетите Хлебников представя свое стихотворение, състоящо се… само от препинателни знаци. Поетът егофутурист Иван Игнатиев прави опит да въведе в поезията си математически символи, неговият „Opus:–45“ е под формата на кръстословица.  (През 1913 – 1914 г. се самоубиват няколко футуристи. Сред тях е и 22-годишния Иван Игнатиев, който си прерязва през януари 1914 г. гърлото с бръснач – всички са потресени, още повече че го прави на следващия ден след сватбата си. Два месеца преди това, заради трагическа любов с 18 години по-възрастния от нея Валери Брюсов, се самозастрелва футуристката Надежда Лвова. Също заради нещастна любов към актрисата и танцьорката Олга Судейкина („Коломбина десятых годов“, както по-късно ще напише Ахматова), на прага на дома й се застрелва поетът Всеволод Князев. И този сюжет след 30 години ще влезе в „Поема без герой“ на Ахматова. Самообесва се (в гората) и поетът Божидар (Богдан Гордеев), също футурист.)

По това време щабът на футуристите в Петроград е в квартирата на Ося и Лиля Брик и Маяковски, на ул. „Надеждинская“ (сега ул. „Маяковски“). Там се събират и Елза Триоле, и Шкловски, и Рюрик Ивнев, и веселякът Каменски. Лиля и Осип Брик са големи поклонници на Хлебников. В тази квартира го избират за „Крал на Времето“. Поетът обаче се отнесъл към тази шега извънредно сериозно. Срещат Нова година, елхата е вързана от тавана надолу, съвсем в ексцентричния дух на футуризма.

На 15 декември 1915 г. в Дома на Адамини (където отскоро е открит „Привал комедиантов“, другото знаменито кабаре, след като „Бродячая собака“ е закрита; в тази къща живее и красавицата-танцьорка Олга Судейкина, там някъде се настанява и Хлебников), в Художественото бюро на Надежда Добичина се провежда онази толкова известна „Последна футуристична изложба на картини „0.10“ („Нула-Десет“, толкова били участниците, десет.) На нея Малевич за първи път показва пред публика своя „Черен квадрат“ и провъзгласява новото художествено направление – супрематизъм (supremus – „най-висш“). Започва съперничеството между Малевич и Татлин за лидерство в авангарда. Хлебников, както може да се очаква, е в добри отношение и с двамата.

През февруари 1916 г. е основаван „съюз 317-ти“ или „Дружеството на Председателите на земното кълбо“ (317 = 365 – 48, виж формулата от „Учител и ученик“). Хлебников е обсебен от тази идея. Иска да привлече в Дружеството „най-добрите хора на планетата“, за да въздейства чрез тях върху правителствата на всички държави. Привлича Вячеслав Иванов, който от своя страна нарича Хлебников „ангел“ и го смята за гений. На въпроса на мнозина защо не му помогне да си издаде книгите, Иванов отговаря: „Не мога да нарушавам законите на съдбата. Съдбата на всички избраници е да бъдат осмивани от тълпата.“

През април 1916 г. прибират Хлебников в армията. Много му е трудно. „Какво да правя с клетвата?! Нали вече съм дал клетва, на Поезията?“ „В резултат на псувните, еднообразни и тежки, в мен умира чувството за поезия. Къде е мястото на Вечната Женственост под снарядите на 45 см псувни? Мен тук ме признаха за физически недоразвит човек. Мен ме наричат „то“, а не „той“. Аз съм дервиш, йога, марсианин, но само не и редник от пехотен полк.“

Постоянно се влюбва. Пък и той е харесван от жените. Мария Синякова пише за него: „Беше изумителен красавец, елегантен човек. Фигурата му беше съвършено изумителна. По-голям красавец от Хлебников не бях виждала.“ Никога не се смеел на глас, само се усмихвал. Абсолютно лишен от каквито и да е битови реакции и прояви. Умеел понякога да се проявява и като решителен, властен, хаплив, но само в творчески план, не и в битов.

В Москва го канят и назначават за редактор на някакво издание. Дават му пари в аванс. Съгласява се, взема парите. Излиза на улицата, но след малко се качва обратно в редакция и връща парите. „Това прекалено би ме обвързало.“

Веднъж приятели влизат в стаята му, прозорецът е широко отворен. Хлебников треперел от студ. Казват му да затваря прозореца, можел да се простуди. „Да затварям прозореца ли? Не се бях сетил.“

„Стиховете са като пътешествието, трябва да бъдеш там, където още никой не е бил.“

„Мълчанието – основен принцип в отношенията с хората. Човек може да каже на друг човек дума, когато има какво да му каже.“

Изключително много пътешествал. Приятелите му не разбирали нито причините, нито сроковете на тези пътувания, нито смисъла им. Спял където свари. Спял направо на дюшека, не признавал чаршафи (изхвърлял ги); върху сандъци, щайги, върху каквото намери. 

„Сабурова дача“ (Харковската психиатрия, „Сабурка“). Главният лекар Вл. Анфимов го подлага на експериментално-психологически изследвания, за да изясни „закономерностите на творческата му фантазия.“ Хлебников участва с голямо желание и любопитство. Есента, прекарана в Сабуровата дача (4 месеца), е сред най-плодотворните периоди в живота му, сравним с Болдинската есен на Пушкин (1830 г.). Преболедува на два пъти петнист тиф. Въпреки тези тежки условия, през този период създава изключително светли произведения. Лекарят доказва известна ъгловатост в движенията, склонност към стереотипни пози, импулсивни постъпки (напр. безцелните му блуждаения), но това не се случвало в остри форми, не водело до затъпяване, до нелепи или агресивни постъпки.

Есенин и Мариенхоф го посещават през април 1920 г. в Харков. (След като ген. Деникин изоставя града, Харков отново е завзет от червените, започва червен терор.) Двамата развиват идеите си за имажинизма (създаване на образ, метафора). В направлението влизат Мариенхоф, Рюрик Ивнев, Городецки, Вадим Шершеневич, централна фигура е Есенин. Темите в творчеството на Есенин и Хлебников са близки (отношение към родната природа, към Русия и всичко руско), но в живота те са крайно различни. Единият е фукльо и денди, другият – максимално естествен и скромен. През март 1921 г. Есенин помага да бъде издадена поемата „Нощ в окопа“, като отделно издание, с тираж 10 000. Макар  да не получава за нея никакви пари, Хлебников е особено доволен. След нея и до смъртта си нищо повече  не успява да издаде, освен разни брошурки и диплянки, с тираж максимум 100 копия.

Ще се съберат отново през 1920 г. заедно в Баку – Хлебников, Кручоних, Городецки, Вячеслав Иванов. Хлебников живее в общежитието на Политпросвета, в коридора, върху три сандъка (единият от тях е клетка за кокошки), завива се със старо изрисувано платно от някаква захвърлена картина. През април 1921 г. Хлебников тръгва за Персия, като лектор в Персийската червена армия. Задължения – никакви, по цял ден лежи, пие чай, пуши опиум, пише поезия. Става дервиш. Изпитва небивал творчески подем. Наема се да възпитава децата на някакъв местен персийски хан. Селяните му оказвали максимално гостоприемство, пазело го всеобщо почтение. Спял на земята, най-често под някое дърво. Среща по пътя си какви ли не хора, в т.ч. и местни бандити. Които го пленяват, откарват го в съседното село, но по пътя го поопознават. Домилява им, нахранват го, дават му тютюн и го пускат да си върви, като даже му връщат и пушката, толкова безобиден им се видял. Хлебников с всички намира общ език. 

Решава все пак да напусне Персия – притискала го с древността на своята многовековна култура, чувствал тежестта на тази зрелост във всичко, даже в червения цвят на наровете. Отказва се да ходи до Индия и се връща в Русия. Заболява от треска, която го мъчи до края на живота му. Ходи като блажен. (Споменава, че още в гимназията го наричали така.)

Есента на 1921 г. е за него периодът на най-голям творчески подем. Напуска Пятигорск и заминава за Москва. По това време в Москва действат 49 поетически школи, с почти две хиляди члена, определящи се за поети. Всички издатели и лит критици знаят кой е Хлебников, но за тях той е автор главно на „Смехачи“ и „Бобэоби“, към новите му творби интересът им е много слаб.

Неговият приятел, художникът Митурич, го кани да отидат при жена му, учителка в някакво затънтено село в Новгородска губерния. С товарен вагон до Боровьонка и оттам 40 версти до това селце Санталово. Пристигат на 16 май 1922 г. Хлебников е много болен. Местните го приемат много добре, радват му се, но болестта започва да се развива остро. Митурич пише писма до Москва (до Городецки) и Петербург (до Николай Пунин). По разпореждане на самия Троцки е приготвена болнична стая, дава се заповед да тръгне специален влак за гара Боровьонка.

„Я умер и засмеялся“ – пише го в своя поема, малко преди смъртта си. „Знаех си, че най-дълго ще издържат сърцето и ума ми.“

„Нощта долетя врана и почукваше с клюн по прозореца.“ 

Умира на 28 юни 1922 г.

Митурич слага кръст на гроба му и пише на него „Велимир Хлебников — Председател на земното кълбо“. През 1960 г. прахът му е пренесен на Новодевическото гробище в Москва.

Даже такъв литературен противник като Валерий Брюсов откликва на смъртта му със стихотворение.

Бурлюк и Каменски съединявали отделни негови стихове, понякога без да знаят кое е начало и кое – край. Не е ясно как се отразявал този монтаж на стихотворенията му. Самият Хлебников се отнасял към това напълно спокойно. За него по-важен бил не толкова крайният резултат, а процесът на писане.

По чуждестранни издания

* Красимир Лозанов е известен с това, че притежава хиляди томове в дома си. Бил е ръководил е Службата за търговско-икономически въпроси към Генералното консулство на България в Санкт Петербург. Учил е в Московския университет, завършил е макроикономика в УНСС, София, специализирал е маркетинг и мениджмънт в Кьолн, Германия, като стипендиант на Фондация Carl Duisberg. От февруари 2017 г. е търговски директор на издателство Жанет 45.