Без съмнение ръстът на твореца се забелязва от отношението му към текста, който предлага на читателя, от това как подрежда съдържанието между страниците. Това може да убегне в големите наративи като романа, но личи във висока степен в сборниците.

Най-новата книга на Елена Алексиева „Прекъсването на самсара“ е именно такава, събрала в себе си точно такива разкази, без нито един да е чужд на цялото. Първата ми среща със сборника беше чрез корицата и странната леопардова котка върху нея. Стори ми се, че нещо от изображението или в погледа на котката кара читателя да се застоява по-дълго пред корицата, а самата тя не е типична за стила на Люба Халева. Различният стил на художника е продиктуван от авторката и темата, което е важен и необходим подход. Самата котка, вързана за въженце, е епизодичен герой от последния и според мен събирателен разказ в сборника. Но защо „самсара“, се питах докато Елена Алексиева ми надписваше книгата, а аз не се решавах да задам въпроса си гласно, нещо „будистко“ ли има в разказите? Всъщност разказвачът от последния текст твърди, че не разбира нищо от будизъм, което вдъхва успокоение на читателя, ако също нищо не разбира, но затваряйки последната страница, може да потвърди, че тази книга не е за това.

Но за какво е тогава „Прекъсването на самсара“? Това е книга за начините, по които човек общува, докосва се и се разминава със смъртта. Всяко докосване до нея не ни ли прави нови хора, не ни ли завихря в нов кръг на битието? Каквото и да прави смъртта от нас, в сборника на Елена Алексиева тя се явява като нещо естествено, но и нещо нестрашно, понякога спокойно, друг път, както пада нощта – неизбежно. Неслучайно първият разказ в сборника е „Подарък“, а първото изречение от него не би могло по-добре да опише стилистиката на книгата – скрит хумор, деликатна ирония, наратив без излишни украшения, заради самата фраза. Или ако се позова на рецензия от Димитър Камбуров за друг сборник на авторката: „Жилавият, отчетлив, привидно прозрачен маниер на писане трудно би се разпознал като женствен“[1] , мога да твърдя, че в новия си сборник Елена Алексиева остава вярна на тази своя стилистика. Ето и самото изречение от разказа „Подарък“, което ни оставя безмълвни и учудени, кара ни да продължим да четем: „За шейсет и петия рожден ден на Иван Петров му подариха гроб“.

В „Прекъсването на самсара“ се открива приемственост с предходната книга на Елена Алексиева – романа „Свети Вълк“. Тя е главно на няколко нива – чрез натоварване на определени типове герои със сходни роли, чрез придаване на антропоморфни качества на неодушевени предмети, чрез приписване на свещени качества на животни. За първата черта – натоварване на определени типове герои със сходни роли – отново пример може да бъде даден с „Подарък“, в който циганката във финала напомня на пришълка от царството на смъртта или на мойра, дошла да скъса ненадейно нишката на живота на Иван Петров, както циганите в „Свети Вълк“ обитават не просто социалната долница, а физически са поставени в земните недра, изоставената мина. Приписване на свещени качества на животни умело е показано в „Идолът“, а одушевяването на предмети най-ясно се откроява в „Под дъгата“: „Неговият рай, както на всеки друг нож… беше кръвта. Тя беше неговата ножница и ножът изпита известно учудване колко леко и безболезнено се плъзна в нея“.

Заглавията на разказите в сборника са къси. Ограничават се от една дума, рядко включват две. Заглавието описва сърцевината на наратива, провокира читателя към разгадаването си, сякаш, ако бъде разгадана енигмата на заглавието, ще бъде получен мигновено и ключът към разказа. Този ключ читателят получава във финалните изречения, понякога дори в последните им думи. Така финалите функционират като обърнатата поанта в поезията. В споменатия първи разказ подаръкът не е парцелът за гроб, а последната жена в живота на Иван Петров. В „Източният прозорец“ не зазиданият източен прозорец е главният герой, а човекът от Източна Европа, намерил пристан в Германия с надеждата той да е крачка към бляна.

Разказите са камерни, организирани са около един епизод от живота на главния персонаж, проследяват се събитията около този епизод, взаимоотношенията на персонажа с един или двама герои. Важното в така избраната композиция е, че разказвачът последява вътрешното напрежение, раздвоение или самота на персонажа, лутането му и невъзможността да изкаже на някого своето търсене. Сякаш именно невъзможността да се изкажеш обединява героите, които са извадени против волята си и поставени под „светлината на прожекторите“, а героите, колкото и да са различни – от агресивни луди до тихи интелектуалци, не държат да бъдат в центъра на вниманието.

Като изключение от тази наративна конструкция е последният разказ, който обединява всички с проговарянето. Човекът, който никой не желае да забележи и запомни, той дори дразни околните с желанието си да им помага с дребни жестове, има какво да каже и желае да го каже. Това е радостта от живота, който, както и да е живян, е неговият живот и този живот не бива да бъде забравен. Ничий живот не бива да бъде забравен, дори на най-незначителния, малкия и дребния. Затова посланието на Егерт Форслунд е не само негово, то е и на Лили от „Златната стая“, и на Стефан от „Афганистан“ и на всички неназовани персонажи от сборника: „…за щастието, много повече, отколкото за скръбта, е нужно да се разказва“. „Прекъсването на самсара“ е изпъстрен с такива втъкани мъдрости, които протагонисти или разказвач изричат между другото, смесват обикновеното живеене с мъдрото прекосяване на света, запътени към смъртта, която винаги е близо и винаги безпристрастно наблюдава нашите стъпки, грешки и решения. Така е и написан сборникът, имаш усещане, че някой те гледа и се смее, но не се надсмива. Това е друг смях.

Елена Алексиева, „Прекъсването на самсара“, изд. „Жанет 45“, Пл., 2021.

Публ.: ЛВ, бр. 26, 7-13.07.2021, с. 5.

[1] Камбуров, Димитър. „Hotel California: Елена Алексиева в „Читателска група 31“ – Liternet, 2.02.2006.